Когато оставаше в София при жена ми, ту строен – след морковените диети, на които го подлагах в Рабат. Искам да кажа, че възприемахме по различен начин задълженията си към него. А и се вбесявах, когато на разходка покрай Перловската река някой се втренчва в него и пита кой месец е бременно кученцето ми.
Съмнявам се куче да е пътувало повече от нашето по указания маршрут, всъщност между София и Казабланка. Бе възпитан да си върши работата само около дърво или на трева, което не спазваше единствено на летището "Мохамед V". В началото си рекох, че за нашенско песче, прекалената чистота дразни – та цвъкваше неизменно по едно лайнце на лъскавия мраморен под. Сетне се усетих за разните му препарати, сигурно му действаха предразполагащо.
Роди се вкъщи. Майка му Пиф (нещо като "дългоноска") бе с марокански корени, но – вече осемгодишна девственица, усети първата любовна тръпка по нашенски юначага. Появи се Снупи, който безгрижно спеше в пантофчето на сина ми, а когато си изяде спалното чувалче – вече на месец – дойде уговореният ден да го дадем на новите му родители. Но съдбата – и Пиф – решиха друго.
Възможно е Пиф да ми спаси живота. Защото същия този ден, когато поехме за сутрешна разходка и когато отварях вратата на асансьора, Пиф се шмугна както обикновено – и пропадна в черната дупка. Асансьор нямаше, виждаше се само дъното му отгоре. Мозъкът ми регистрира факта, подаде команда – с вратата да притисна кученцето – но ръката закъсня, най-много с една, но предостатъчна за сриването секунда. Остана ни едно утешение – че  Пиф освободи мястото си за Снупи, пак при нас.
Дакелите са страхотно умни и чудесно знаят пред кого им минават номерата и пред кого не. Командареше жена ми с твърда лапа. Попадал съм насред караница, когато възмутен от закъснение на храната, Снупи изразително джавка насреща ù: "Докога ще понасям това безобразие! А?" Насред тирадата, тъкмо да отправи последно предупреждение, ме забелязва на вратата. Незабавно притичва и всячески призовава да не обръщам внимание на сценката: "Майтап бе, нали знаеш, бъзикаме се по малко!" Само който е имал дакел може да усети цялата гама от изразни средства, които ползват малките тарикатчета. Разбира се – когато ме няма – Снупи спеше в леглото, с глава на моята възглавница. И никога, когато съм в леглото. Не че не опитваше в по-младенческата си възраст. Но неизменно се намираше обратно на пода. Докато го възприе като закон.
Така, доста тромаво, се добрах до случката, която искам да разкажа.
Последната ми раздяла със Снупи (а всъщност и с жена ми – за малко да забравя!) бе повече от двегодишна. Аз останах в Мароко, съдех фалиралото си предприятие за обещетения. "Чакаш от умрял писмо!" – с тая преценка жена ми се прибра. Туй че накрая си взех парите не промени мнението ù. По тоя алогичен и странен женски начин да виждат само това, което искат. И макар че разказът ми е за Снупи, съм принуден да я спомена – като много наежен фон на триумфа ми с успешните дела. Защото в София имаше две посрещания – възторженото на Снупи, милият едва не се прекърши около мен. И доста хладното на жена ми.
Предполагам, последното стана причина да остана далеч от съпружеското ложе. Жена ми и Снупи се оттеглиха натам, аз останах в кухнята. Няма да се занимавам с горестите на изгнаниците клети, завърнали се в страната си и полегнали на кухненско нарче. Защото разказът си е за Снупи. Появи се откъм спалнята, закотви се отпред и впери мрачен поглед в мен. Известяваше ме за свои намерения. Сетне бавно постави лапи на нарчето, все така забол поглед в моя и ми предаде твърдото си намерение да наруши един железен закон. "Знам че ми забраняваш да си лягам в леглото при теб. Цял живот тази забрана е съществувала, но тази вечер ще я наруша, тъй да знаеш!"
И си легна до мен, само за тази нощ. А аз се просълзих, той престъпи всички кучешки закони, но ми припомни, че още има човещина на тоя свят.
–––